ЗС Андрей Стойчев - Селището на пчелите
Каним Ви да направим една колкото въображаема, толкова и истинска разходка в Странджа планина и по-специално до моя пчелин в с. Визица. Питате се защо? Защото „преди всичко това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй- бръм...бръм...без да значи нещо. Щом има бръмчене, значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела (...) А единствената причина да си пчела, доколкото знам, е да правиш мед!”
Прав е Мечо Пух. Да поемем към сърцето на Странджа планина! Качваме се на колата и потегляме по посока гр. Малко Търново. На стотина метра след Босна свиваме вляво. От широкото асфалтирано шосе не остава и следа. Пътят е тесен, вие се пред очите както пъстрите ширити на странджански сукман- стар, пазещ спомена от скърцането на много волски коли, а вятърът отдавна е разпръснал припряната хорска глъч. От двете страни, като зелена пълноводна река, гората завзема пътя. Горди пазители на времето се извисяват дъбови, букови, церови дървета, а множество дъхави билки пазят тайната си на древни лечители- мащерка, мента, лайка, бял равнец, глог, жълт, червен кантарион...
От време на време излизате от унеса на упойващата необезпокоявана гледка и виждате табелите на подминатите странджански села- Бяла вода, Калово, Заберново...докато пред погледа се открива табелата, известяваща пътника, че влиза в село Визица. Нашият пчелин не е далече. Подминаваме притихналото самобитно селце. Оставяме колата на асфалта и навлизаме пеша в разлистената гора. Вървим навътре по горския килим и чуваме прословутото бръмчене. Тръгваме натам. Още малко и пчелите сами гостоприемно ще ни разкрият селището си. Високо, силно синьо небе, аромат на гора, песен на стотици птици, игрив, хитро промъкващ се ветрец между клоните на дърветата. И познатото „бръм”, бръм”, „бръм” на пчелните семейства. Насред гората виждате малка скована вратичка и табелата на пчелина „Селището на пчелите”, собственост на Андрей Стойчев. Проявяваме „детско своеволие” и се приближаваме без страх, като очаквани гости. Върволица от кошери- жълти, сини, зелени и множество забързани пчели, които работят всеотдайно. Картината, която се разкрива пред Вас, е рамкирана от гъста растителност и широколистни дървета-дъб, бук, цер. В по-стари времена тези земи са били използвани за посеви, които са изхранвали семействата от селото. От много години насам гората си е върнала господството. Моята задача като пчелар е да се намесвам с „кадифени ръкавици” в живота на пчелите, за да им помагам в тяхното естествено развитие. За да разберете езика на пчелите първо трябва да ги обичате! И после, да ги наблюдавате, да четете, да знаете за техната огранизация, за техните потребности. Аз съм наследил пчеларския дух от моя дядо, той пък от своя. Все потомствени пчелари в Странджа планина. Нашият мед е мановият мед. Тъй като няма посеви, пчелите събират мед единствено от маната- растителната и животинската. Затова медът е смолист до черен на цвят. Странджа обезлюдява, но природата обича тази планина, обича Исикията. Тя дава на хората безценния дар на мановия мед! Аз от своя страна съм приел за своя мисия да го добивам в унисон с природните закони- така, както ме е учил дядо ми- с мисъл за пчелата и гората. Това, мисля аз, е мисъл и за хората!
Свечерява се. Слънцето е оставило на хоризонта огнено червено петно. Пчелите се прибират в селището си. „Бръм”, „бръм” се смесва с песента на старите горски лютиери и цигулари- щурците. Природата се затваря в себе си за един друг живот- далеч от нашите очи...
Време е да потегляме от „Селището на пчелите”- успокоени и опиянени от магията на този странджански ден „сладък като мед”, заредени с усещането, че всичко ще ни върви „по мед и масло”.
Каним Ви да направим една колкото въображаема, толкова и истинска разходка в Странджа планина и по-специално до моя пчелин в с. Визица. Питате се защо? Защото „преди всичко това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй- бръм...бръм...без да значи нещо. Щом има бръмчене, значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела (...) А единствената причина да си пчела, доколкото знам, е да правиш мед!”
Прав е Мечо Пух. Да поемем към сърцето на Странджа планина! Качваме се на колата и потегляме по посока гр. Малко Търново. На стотина метра след Босна свиваме вляво. От широкото асфалтирано шосе не остава и следа. Пътят е тесен, вие се пред очите както пъстрите ширити на странджански сукман- стар, пазещ спомена от скърцането на много волски коли, а вятърът отдавна е разпръснал припряната хорска глъч. От двете страни, като зелена пълноводна река, гората завзема пътя. Горди пазители на времето се извисяват дъбови, букови, церови дървета, а множество дъхави билки пазят тайната си на древни лечители- мащерка, мента, лайка, бял равнец, глог, жълт, червен кантарион...
От време на време излизате от унеса на упойващата необезпокоявана гледка и виждате табелите на подминатите странджански села- Бяла вода, Калово, Заберново...докато пред погледа се открива табелата, известяваща пътника, че влиза в село Визица. Нашият пчелин не е далече. Подминаваме притихналото самобитно селце. Оставяме колата на асфалта и навлизаме пеша в разлистената гора. Вървим навътре по горския килим и чуваме прословутото бръмчене. Тръгваме натам. Още малко и пчелите сами гостоприемно ще ни разкрият селището си. Високо, силно синьо небе, аромат на гора, песен на стотици птици, игрив, хитро промъкващ се ветрец между клоните на дърветата. И познатото „бръм”, бръм”, „бръм” на пчелните семейства. Насред гората виждате малка скована вратичка и табелата на пчелина „Селището на пчелите”, собственост на Андрей Стойчев. Проявяваме „детско своеволие” и се приближаваме без страх, като очаквани гости. Върволица от кошери- жълти, сини, зелени и множество забързани пчели, които работят всеотдайно. Картината, която се разкрива пред Вас, е рамкирана от гъста растителност и широколистни дървета-дъб, бук, цер. В по-стари времена тези земи са били използвани за посеви, които са изхранвали семействата от селото. От много години насам гората си е върнала господството. Моята задача като пчелар е да се намесвам с „кадифени ръкавици” в живота на пчелите, за да им помагам в тяхното естествено развитие. За да разберете езика на пчелите първо трябва да ги обичате! И после, да ги наблюдавате, да четете, да знаете за техната огранизация, за техните потребности. Аз съм наследил пчеларския дух от моя дядо, той пък от своя. Все потомствени пчелари в Странджа планина. Нашият мед е мановият мед. Тъй като няма посеви, пчелите събират мед единствено от маната- растителната и животинската. Затова медът е смолист до черен на цвят. Странджа обезлюдява, но природата обича тази планина, обича Исикията. Тя дава на хората безценния дар на мановия мед! Аз от своя страна съм приел за своя мисия да го добивам в унисон с природните закони- така, както ме е учил дядо ми- с мисъл за пчелата и гората. Това, мисля аз, е мисъл и за хората!
Свечерява се. Слънцето е оставило на хоризонта огнено червено петно. Пчелите се прибират в селището си. „Бръм”, „бръм” се смесва с песента на старите горски лютиери и цигулари- щурците. Природата се затваря в себе си за един друг живот- далеч от нашите очи...
Време е да потегляме от „Селището на пчелите”- успокоени и опиянени от магията на този странджански ден „сладък като мед”, заредени с усещането, че всичко ще ни върви „по мед и масло”.
